Представяме отново на вашето внимание Александър Скалд с един изключителен разказ зареден голяма доза хумур, уникалност и неподправена автентичност, защото това наистина се е случвало в повече от една детска градина. "Дири макье си" е първа глава от роман за колоритния образ Цецко Балачев - Палача. Висок близо два метра, с дълга черна коса и мускулна маса на средно голям бивол, Цецко почти се вписва в ролята си на "леличка" в бургаска детска градина. И той, като много други, е тръгнал по големите градове да търси щастието си. Завършва за лесничей в Лесотехническия университет, но, повлиян от роднини, завършва и магистратура "Предучилищна и начална педагогика" за неспециалисти. По този нелеп път стига и до положението, в което го намираме. Дали обаче дивият Палач ще издържи на бургаския живот, или горите на Берковския Балкан ще го повикат обратно при себе си? Ще има носталгия, ще има дилеми, ще има и смях. Приятно четене!

Дири макье си

Тишина цареше и таа сутрин у децката градина – къ на мене ми аресва. Сипах
си кафе от каната и оно се разле у чашата с приятен звук. Ароматът му достигна
до носа ми и само от тва малко се разсъних. Обаче нещо неприятно достигна до
ушите ми и развáли идилията:
-УААААААААААААААААА!
Некой от мининките беше надул сирената. Бавно, с авторитет, остаих чашата на
масата и тръгнáх къде нарушитела на спокойствието. Тоо рев го познавах и хич
не се изненадах, като видех, че реве Даниел или къ’ му виках я – Данчо
Цифката. Данчо дойде от друга детска градина преди две седмици и изпитваше
трудности да се приспособи къде новите условия. Обаче щеше да му се наложи,
що дисциплината, къде цареше преди да активира алармата, е изградена с много
труд, тежки преговори и неколко заплахи.
Отидох зад ньего, хванах го нежно, но настоятелно за врато и го извъртех къде
мене. Он спре да реве още като усети кво го стиска. Погледнах го
хладнокръвно, раздух и свих ноздри два пъти и му зададох въпрос за 700 лева:
-Що ревеш?
Он беше фанат неподготвен и не можá да се прегрупира и да продължи сценката
(понеже тва реване си беше чист театър), та тишината отново пое властта над
помещението.
Виках му Цифката, що откво дойде, се си ‘одеше с балона на носо. Сега не
пра’еше изключение.
Скоро се окопити и пак почнá да вие. Даже за повече драматизъм вкарá и
хълцане.
-О! Леко, че ше се задавиш! – реко я и го тупнах неколко пъти по гърбината.
–Кажи сега кво толко е станало, та да ревеме и ние с тебе. Ше видиш ква
филхармония ше спретнеме…
Он обясни малко трудно, що вече беше влезнал дълбоко у роля и му трепереше
долната джука.
-М-м-м-мама я нямаааа!
-Макье ти е на работа. Нали ти казахме и предишния път…
-Ама аз искаааам!
-Ти мое да сакаш и игуана, ама тва не обяснява що ревеш. Макье ти е на работа.
Жива и здрава е. Обича те и ше ти купи бони-бон довечера. Ше дое да те земе
къ секи път у пет часо. Така че ми кажи кратко и ясно – що ревеш?
Логиката почна да надделева у петгодишния ум на Данчо и он сега само
подсмърчаше и дишаше на пресекулки, се едно е спечелил Оскар.
-А така – излаза, че нема за кво да ревеш. Съга бегай до шкафо и си земи
гумения динозавър да си играаш малко – рекох и го стиснах, намеквайки, че ако
не изпълни препоръката, ше му загреем вратняко.
Яла ти го и проблемо у повечето родители – не черпат мининките с шамари,
кога се разбеснеят. За тия думи мое и да ме нападнат секви социални и
природозащитни организации, ама е факт и сметам да се аргументирам.
Вие ше разберете аргументите, що сте големи ора. Децата нема да ги разберат.
Они не разбират що е лошо да пищат със сичка сила, след като сте се прибрали
от нощна смена; они не разбират, че сте преуморени и имате нужда от неколко
часа здрав сън, за да бъдете пълноценни родители; они не разбират що според
вазе не требва да хвърлят тугла връз главата на онова едномесечно коте. Они си
знаат техната. Не разбират от дума особено ако им е прещракало и ги е избило

на дивотия. Тогава работи само законът на джунглата. Люс! един шамар. Ама не
силен. Просто резък и изненадващ, нанесен с авторитет. Него нема да го заболи,
ако знаате къ да удряте, ама ше се стресне. След посещението на шамарената
фабрика ше се задвижат биохимичните процеси у мозъко и оно ше разбере, че
нещо не е наред, та е по-добре да мирне, за да избегне заплахата. Тия неща, че
децата не требва да се бият, са донекъде верни, ама ако си мислите, че с децата
може просто да седнете и да говорите, а они да кимнат и да ви стиснат ръката по
мъжки, ше ви каем, че досега не сте работили с единствено дете на богаташи.
Носено на ръце от раждането си. У тех думата му е закон, що за ньего се е
чакáло и се е надевало целото семейство. Позволева му се да вика на баща си
„идиот“. Пробвайте да говорите с нещо такова и да го усмирите. Ше усмирите
уя ми. Ама я му лепнете един майсторски шамар – ше мирне и неколко часа ше
е като горски сънливец – кротък и с те такива влажни очи.
А как се работи с толко много деца наведнъж? Я знам отговора. Ама родителите
на тия деца го не знаат. Затова дават акъл, оплакват се по медиите и се тръби за
„насилие“ у детските градини. Пак казвам – не подкрепям боя и тормоза над
деца. Ама с две ръце подкрепям и раздавам майсторски шамари. Па като им
дойде акъло на мининките, мое да си се гушиме и да се обичаме.
И като споменах акъл, веднага забелезах един екземпляр с лиспата на такъв.
Майката на Данчо па’ се прокрадваше у двора и е гледах къ се придвижва,
гъвкава и потайна като невестулка, към прозореца. Преди два дни па’ направи
тоя номер. Разбрала, че на Данчо му е мъчно за ньея и рекла да се покаже на
джама, та да не страда. Она не усещаше, че така му пречи да свикне да бъде
самостоятелен. Единственият начин Данчо да стане пълноценно, неревящо за
секо нещо дете беше таа женица да разбере, че е крайно време да си изкара
сисата от устенцата му.
Рекох да я пресрещнем, ама она се оказа по-бърза и докъде излезнем на вратата,
вече се беше оербила на джама и се пулеше, за да намери „горкото ми детенце“.
„Уя ли ми дириш там, да ти го налундзим у ушето…“, мислех си я, гледайки къ
малкото й дупенце се върти налево-надесно, докъде горната част, като
перископ, дири Данчо и балоно от носо му.
-Госпожице – почнáх любезно, – дали не е по-добре за сички да слезнеш от там,
че тъкмо го укрóтихме?
Она се стресна и за малко да падне от дувара.
-Искам да се уверя, че детето ми е добре! – скара ми се она, се едно я съм се
покатерил на джама у нейната работа.
-Детето ще бъде добре, ако спрете да му напомняте за липсата си. Тук трябва да
свикне с нас и другите деца, а ще му е трудно, ако търси и получава близост
единствено от майка си – обясних я на книжовен език, белким ме разбере.
Она май се чудеше дали пак да използва аргумента „Аз съм му майка, за Бога!“,
или да помисли и да види, че има нещо верно у думите ми.
-Добре. Ще сляза… но ми е малко трудно…
-Идвам на помощ – реко я спокойно и я подхванах за кръста.
След секунда я оставих на земята без да усетим никва тежест. Я си бех голем де.
192 сантиметра, як (дигам си от миничък), с дълга черна коса, къде сега беше
връзана на конска опашка. А таа женица ми беше до гърдите и едва ли имаше
повече от 45 кила.
-Може би малко прекалих – почнá да ми се обеснява она, -но все още не мога да
свикна, че е достатъчно голям да бъде сам.
-Ше свикне, ако не му пречите – констатирах кратко и ясно.

Она преглътна и кимнá, загледана у земята. Я па си е гледах с любезно
спокойствие отгоре. След две секунди си дигна чипото носле към лицето ми и
питá:
-Все пак може ли да ми кажете какво прави?
-Кара един стегозавър да се сбие с трицератопсо, ама стегозаваро се дръпа,
понеже е веган и е против насилието над неща с очи и сънища.
Она отново наведе глава и се засме. Убава усмивка имаше. Постояхме така у
мълчание още известно време. Изведнъж ме погледна, усмихна се неловко и ми
казá, че си тръгва. Ама я усещах, че тва нема да ни е последната среща.