"Лесотехническата гимназия е пълна с шашавелници, които наричат училището „Талашо“. Там Алекс Дебелио се сприятелява с уникални персонажи като ръгбиста Цурата, симпатичния Росен Суека, разумния Тихо и други пустиняци. В малкия планински град той среща първата любов, истинско приятелство и предизвикателства, които го променят за цял живот. Много смях, запомнящи се герои и носталгия ви очакват сред северозападните разкази, които авторът описва като сериала „Ориндж каунти“, ако продуцентите нямаха пари и го бяха заснели в Берковица." 

Александър Емилов Петров (познат с творческия псевдоним Александър Скалд) прекарва детството си в село Златия, област Монтана. Пише поезия и проза от ранна възраст, а в младежките си години се увлича по скандинавската митология – вдъхновение, което оказва дълбоко въздействие върху първите му творби. От този период идва и псевдонимът „Скалд“ – наименование за странстващ поет от Севера, който в мерена реч разказва истории за богове и крале, герои и злодеи, достоен живот и славна смърт.
През 2023 г. Александър Скалд издава дебютния си роман „Вой“ с издателство „Ерове“. Книгата му носи номинация за престижната литературна награда „Перото“ в категория „Дебют“ през 2024 г. В края на същата година излиза втората му книга – сборникът „Северозападни разкази“, в който авторът споделя спомени от детството си в Златия и преживяванията си в Берковица. Разказите, посветени на Берковица, добиват популярност още преди да бъдат публикувани, събирайки хиляди прочитания в личния блог на автора.
Книгата предизвиква голям интерес още в първите месеци след излизането си и бързо се изкачва до челните места в класациите на най-слушаните заглавия в платформата Storytel, където може да бъде чута с гласа на самия автор. Представяме ви един от забавните разкази от сборника.

Прилича на мусака
Забелезал съм, че най-добрите ‘ора си проличават, кога времената са най-
лоши.
Така едно време у Берковица се събирахме неколко момчета и одехме да
цепиме дръва или да вършиме неква хамалска работа, за да изкараме пари за
седмицата. Беше тегаво, що, ако не намериш работа, караш на фотосинтеза.
До четвъртък, най-много, никой нема пари, а и родителите на сички у пансиона
беха бедни и не моеха да пратат. Кога се получаваше така при мене и брат ми,
наш’те пращаха ядене. Проблемът беше, че у Пансиона не моеше да се внася
храна отвънка. Затва, като си купувахме или ни пращаха ядене, го криехме у
гардероба и ядехме у неговото прикритие, що беше разположен на
стратегическо место у стаята и възпитателите не можеха да ни видат през джама
на вратата.
Понеже и другите четирима у стаята правеха така и баш-баш не обичаха да
чистат, се получи малко неудобно, кога възпитателите правиха изненадваща
проверка по стаите. Добре, че не съм бил там. Завели що де хора имало у Панса,
и ги натъпкали у нашата стая. Отворили широко гардеробите на сички ни и ги
показвали като у музей, а главният възпитател Иванов се изявевал като гид.
От некой чорап стръчи кренвирш, у крачола на панталона е скрит ‘леб, зад
обувките има буркан с мèсо, а у шкафа на Цеко имàло нещо, къде не посмели да
изследват, за да не се съживи и да ги уапе. Оттогава почна мноо стриктно да се
следи да не се внаса ядене у стаите. Се имаше изненадващи проверки,
възпитателите те глеат накриво, а наказанието за нарушителите беше изгонване
от общежитието.
Тежки времена настанаха.
Пропускам таа част за мъките с ‘раненето и досадното спазване на часа за
ядене у стола на Панса, що сакам вече да стигнем до главната история.
У един ден, къде па беаме закъсали с парите, наште пратиха мусака.
Цел ден не бехме яли. Чакааме да стане нощ, да мине часът за легане, та да не
ни проверат изненадващо. Към 23:00 часа се изнизах като лалугер от кревата и
се улетох у гардероба. С треперещи ръце отворих садинката, натъпках си
половин крайшник у устата и добавих голема част от мусаката. За момент
попаднах у Рая. Толко блага мусака не бех ял никога. Ясно е, че мислех така
зарад тва, че бех гладен като куче, ама ич не губих повече време, а веднага
налапах другата част от крайшника, без дори да съм глътнал предишния залък.
Усещах картофите, каймата – леко препечена и хрупкава, яйцата и сичко тва
просто се топеше у устата и освобождаваше место за още. Спре да ми се вие
свет и слабостта от глада почна да изчезва. Се едно да ритнеш ръба на спалнята
и да усещаш къ болката си тръгва постепенно.
Тогава вратата се отвори. Лампата светна. У лево от мене, зади шкафа, се
показа Иванов. Главният възпитател. Хванà ме. Е така, къ бех най-щастливият
човек, къде яде у гардероб, така станах първия, за който съм чувал да е изгонен
от пансиона. Ноздрите на Иванов се разшириха. Белата му коса си беше
заресана на една страна и личеше, че не е легал тая вечер. Другите у стаята беха
свели глави. 
– Това на какво прилича? – пита тихо он.
Сички мълчехме и се чудехме къ сме могли да пренебрегнеме нечовешкия
нюх за пакости на Иванов. 
– Попитах това на какво прилича?! – разбесне се възпитатело.

Я си заврех главата вътре, огледах обстойно и се провикнах спокойно се
така с глава у гардероба: 
– На мене ми прилича на мусака, господине!
Гробна тишина. Въздуха спре да се движи, за да види кво ше стане.
И стана чудо. Целата стая избухна у смех. Най-мноо се смееше брат ми. Беше
ясно, че ше си тръгнеме двамата, ама немаше да си тръгнеме с наведена глава.
Наш’то отодене щеше да се запомни! Истинското чудо беше, че Иванов
стискаше устни и потреперваше, що се опитваше да се сдържи, да са не засмее
и он. Като се поукротихме малко, рече: 
– Е, така ли се яде мусака? Не те ли е срам? Ела да ти отключим стола, да
седнеш и да ядеш като човек!
У първия момент не разбрах кво стана, та се наложи Цеко и брат ми да се
размрънкат, та да се сетим. Зех кво можах от шкафа, тръгнах към вратата,
върнах се, що със се яденето бех загребал и едни боксерки, и се излетех към
стола. Иванов тъкмо беше отключил. Я тръгнах да влазам, ама се спрех до него
и му рекох със сведена глава: 
– Господине, нямахме пари... Не бях ял цял ден и затова стана така.
Обещавам, че няма да се повтори.
Иванов наклони глава на една страна. 
– Сашо, не ми ги разправяй тия. Пак ше го направиш при първа
възможност. Случват се и такива неща. В трудни времена живеем, ама това не
означава, че трябва да спираме да сме хора.
Я го погледнах с благодарност и кимнах с разбиране. Бех получил важен
урок, къде щех да помним цел живот: остани човек у тежките времена.
– Влизай да ядеш, че сутринта вашата стая ще я вдигам в шест часа за
наказание - добави он с усмивка и тръгнà нагоре по стълбите.

Анотация от задната корица:
Кръчми, бой, колоритни пияници – с подобни елементи се свързва
Северозападна България през последните години. Съвсем малко се обръща
внимание на това как живеят децата и младежите в тази красива, но бедна част
от България.
В този сборник Александър Скалд, автор на набиращия популярност роман
„Вой“, разказва за приключенията на едно израсло в Дунавската равнина момче,
когато отива да учи в малкия град Берковица, разположен в подножието на
Западна Стара планина. Лесотехническата гимназия е пълна с шашавелници,
които наричат училището „Талашо“. Там Алекс Дебелио се сприятелява с
уникални персонажи като ръгбиста Цурата, симпатичния Росен Суека, разумния
Тихо и други пустиняци. В малкия планински град той среща първата любов,
истинско приятелство и предизвикателства, които го променят за цял живот.
Много смях, запомнящи се герои и носталгия ви очакват сред северозападните
разкази, които авторът описва като сериала „Ориндж каунти“, ако продуцентите
нямаха пари и го бяха заснели в Берковица.

Посвещение:
Тоя сборник е посветен на сички, къде навремето се наричахме „кучета“,
понеже работехме здраво, за да изкараме некой лев. Тежкият живот, който
водат повечето хора у Северозападна България, ни удари рано, още като
ученици. Ние обаче останахме прави, удържахме позицията си и продължихме
напреде с големи усилия и тежки крачки. Намирахме смешното у трагичното
и точно уникалното ни (и често грубовато) чувство за хумор ни помогна да
останеме силни у моменти на смазваща слабост. Бехме “кучета” неколко
години, ама това ни направи хора за цел живот.
Александър Скалд